Забелязах, че всяка година, щом календарът прелисти към март, България се разделя на две. От едната страна – знамена и цветя, ученически рецитации, горди постове в социалните мрежи. От другата – въздишки, спорове, въпроси „това ли е нашият празник?“, които звучат все по-силно с всяка изминала година. Днес е 3 март 2026 г., и ако мислите, че това е просто още една патриотична дата, значи не сте обръщали внимание. Достатъчно 3 март-и съм преживял, за да знам: този ден не е само за свободата. Той е за това как помним, какво избираме да забравим и неудобната цена на националните митове.
Санстефанският мираж: какво всъщност празнуваме?
Спомних си първия път, когато стоях на Шипка, ботушите ми потъваха в снега, слушах речи за „освобождението“. Думата висеше във въздуха, тежка като облаците. Но се запитах – какво всъщност празнуваме? Санстефанският договор, подписан на 3 март 1878 г., слага край на Руско-турската война и чертае картата на „Голяма България“, която никога не е съществувала реално. Мастилото още не беше изсъхнало, когато великите сили вече го разкъсаха на Берлинския конгрес. „Свободата“, която отбелязваме днес, всъщност е прелюдия към окупация, разделение и десетилетия разбити надежди.
Погледнах историческите документи и открих, че самият договор дори не споменава „България“ като суверенна държава. Вместо това се говори за „освободени славяни“ и „руска окупационна територия“. Две години руските войски останаха, а границите, очертани в Сан Стефано, бяха повече фантазия, отколкото факт. Въпреки това поколения наред се вкопчваме в тази дата като в рождението на модерната ни държава.
Свобода или зависимост? двуострият меч
Предупреждавал съм читателите си и преди: свободата, която ти дават, не е същата като свободата, която си извоюваш. Митът за „освободителя“ е съблазнителен, но идва с условия. След 1878 г. България не е истински независима. Разменихме един хомот за сянката на друг. Руското присъствие оформи политиката, икономиката, дори самосъзнанието ни. Благодарността беше истинска, но и цената – също.
Измерих въздействието от тази зависимост през десетилетията. Всеки път, когато България се опитваше да поеме по свой път – било във войните за национално обединение, било през бурния XX век – призраците на Сан Стефано ни преследваха. Мечтата за „Голяма България“ доведе до войни, загуби и разбити сърца. Урокът? Свободата не е подарък. Тя е борба и никога не е завършена.
Памет, мит и истинският смисъл на свободата
Запитах се какво наистина значи свободата за нас, тук и сега. Дали е споменът за договор, който никога не изпълни обещаното? Дали е благодарността към чужди армии или инатливото оцеляване на език и култура, които отказаха да умрат? Карах през села, където единственият паметник е рушащото се училище, не статуя на генерал. Слушах млади хора, които се чувстват повече европейци, отколкото балканци, повече дигитални, отколкото исторически.
Улисани в дребнави спорове, рискуваме да забравим истинската работа по свободата – да градим държава, в която хората искат да останат, а не само да си спомнят. Миналото е важно, но бъдещето има нужда от нашата смелост сега.
