Два милиона причини да спрем да чакаме: Как пътната обстановка в България може наистина да се подобри (ако харчим като хората)

Забелязах, че всяка година заглавията в България не се променят: „Рекордни средства за пътища!“, „Милиарди за 8 километра!“, „Още едно обещание за по-безопасни улици!“ И въпреки това, всяка пролет карам същия слалом между дупките между София и Перник, заобикалям същите избледнели пешеходни пътеки в Пловдив и гледам същите трагични новини за поредното семейство, загинало на завой, където отдавна трябваше да има мантинела.

Нека си го кажем направо. Ами ако, вместо да мечтаем за нормална маркировка или хубави знаци, просто инвестираме 2 млн евро не в охрана на политици, а в пътна безопасност? Не за грандиозни проекти, не за рязане на ленти, а за онези промени, които правят разлика за хората, които карат, ходят и карат колело всеки ден. Карах, мерих, помня кое работи – и кое е просто политическа мъгла. Как би изглеждало това ли? Нека ви разкажа.

Милиардната мираж: Защо големите проекти не оправят ежедневните пътища

Запитах се какъв е смисълът да се наливат над 2 милиарда лева в 8 километра от околовръстното на София, както писаха медиите неотдавна. Не е печатна грешка. Осем километра. Два милиарда. А през това време останалите пътища в страната се разпадат, а единственото, което се множи по-бързо от дупките, са пресконференциите.

Спомних си датско-шведския мост Йоресунд – 8 километра, 4 милиарда евро, две държави, тунел и мост. И въпреки това, нашите 8 километра асфалт и документи струват наполовина. Както каза един форумец:

„Мостът ‘Йоресунд’ – Дания-Швеция е комбиниран автомобилно-железопътен… 8 км. вантов мост до изкуствен остров, от който преминава в 5 км. подводен тунел… Цена 4 млрд. евро, вексплоатация от 2000 год…. И да му сложим индексация с актуална цена, и срещу нас да бягат мискините – пак не могат да ни стигнат…”

Антон

Истината е, че в големите ремонти, са големите кражби, така, че на нас ни остава да се молим на малките проекти, които да ни спасят от дупките по пътя и обратните виражи.

Силата на боята, знаците и обикновените мантинели

Измерих ефекта от простите намеси в Западна Европа – нови маркировки, светлоотразителни знаци, шумящи ивици, обикновени мантинели. Не са секси. Не вкарват министри в новините. Но спасяват животи и пари.

Разгледах проучвания от Германия и Великобритания, където пребоядисването на избледнели пешеходни пътеки и добавянето на светлоотразителни елементи намалява пешеходните инциденти с до 30%. Шумящите ивици по селските пътища – 20-40% по-малко излизания от пътя. Мантинели на опасни завои? 50% по-малко жертви. А цената? Жълти стотинки в сравнение с километър нова магистрала. Или горе долу колкото струва охраната на Пеевски и Борисов за една година. Колко ли човешки животи могат да бъдат спасени с парите, с които се пазят определени два?

Спомних си проект в Полша, където няколкостотин хиляди евро годишно стигаха за пребоядисване, оправяне на знаци и евтини мантинели. Резултатът: по-малко катастрофи, по-малко застрахователни щети и – най-важното – хората отново започнаха да вярват на пътищата.

Пропуснатите възможности на България: Къде могат да отидат 2 милиона евро, ако не за охрана на двама депутати

Запитах се защо, при всичките ни еврофондове и „стратегически визии“, не можем да намерим 2 милиона евро годишно за елементарното. Е как защо – защото парите не са за хората, те са за определени хора. Ето какво може да се направи с тези пари, ако някога стигнат до нас:

• Да се пребоядисат всички основни пешеходни пътеки в София, Пловдив, Варна и Бургас – два пъти годишно.
• Да се сложат светлоотразителни елементи и шумящи ивици на 100-те най-опасни завоя по селските пътища.
• Да се подменят или ремонтират 10 000 липсващи или повредени пътни знаци.
• Да се поставят обикновени мантинели на 50 критични точки, определени по данни за катастрофи.
• Да се финансира национална гореща линия и мобилен екип за спешни ремонти на „черни точки“.

И всичко това с парите, които даваме за охрана само на единия от двамата.

Човешката цена на бездействието

Спомних си лицата зад статистиката: майката, която загуби сина си на тъмен, неозначен завой; пенсионера, който си счупи крака на разбит тротоар; семейството, чиято кола се преобърна, защото мантинелата била „планирана за догодина“. Това не са числа. Това е цената, която плащаме, докато чакаме милиардите и пренебрегваме какво могат да оправят 2 милиона още днес.

Както каза един коментатор във форум:

„КражбА на корем, другари… Както винаги сме си знаели.”

Истинската промяна: Не е въпрос на пари, а на воля

Карах през села в Австрия и Словения, където годишният бюджет за пътища е по-малък от това, което София харчи за едно кръстовище. И все пак, пътищата са гладки, знаците са ясни, а местните не се страхуват за живота си всеки път, когато пресичат улицата.

Запитах се: каква е тайната им? Не е магия. Това е поддръжка. Това е прозрачност. Това е да харчиш малко, но редовно, за най-важното.

Както каза един датски експерт по транспорт:

„Най-добрият път е този, който не забелязваш – защото просто работи.”

Ларс Андерсен

Какво бих направил с 2 милиона евро?

Измерих, планирах, приоритизирах. Ето го „Планът на Йордан за 2 милиона евро“ за България:

1. Боя и маркировки: 500 000 за пребоядисване на всички основни пешеходни пътеки във всички областни градове
2. Специална маркировка: 400 000 за участъци-убиец като този, на който загина Сияна
3. Шумящи ивици и светлоотразители: 400 000 за опасни участъци.
4. Знаци: 300 000 за нови и подмяна на стари знаци.
5. Мантинели: 400 000 за спешни „черни точки“

Ако дори половината от това се изпълни, пътищата в България ще са по-безопасни, по-евтини за поддръжка и – да не повярва човек – по-малко срамни. Но като си знаем парламента и подкупните депутати, едва ли нещо ще се промени. Ние ще продължим да се кръстим преди всяко тръгване на път, но охраната на Пеевски и Борисов ще си стои непокътната като пантеон на завладяната държава.